В едно съвършено различно пространство беше ранна утрин - в Анкх-Морпорк - най-стария, най-големия и най-мръсния от всички градове. Лек дъждец ръмеше от сивото небе и браздеше речната мъгла, която се кълбеше из улиците. Плъхове от най-различни видове се движеха по нощните си дела. Под мокрото наметало на нощта убийците убиваха, крадците крадяха, леконравните жени си търсеха клиенти. И т. н.
    А пияният Капитан Ваймс от Нощната стража се заклатушка несигурно надолу по улицата, свърна кротко в канавката пред Наблюдателницата и продължи да лежи там, докато, над него, странни букви от светлина запращяха във влажния въздух и промениха цвета си...
    Градът беше... ъъъ... беше... абе, как му беше името. Нещо. Жена. Т"ва беше. Жена. Бучаща, древна, на цели векове. Прилъгваше те, караше те, такова де, да се влюбиш в нея, а после ти теглеше един ритник в... в... в т"ва де. В т"ва там, устата. Езика. Сливиците. Зъбите. Ето това, точно това тя ти го правеше. Беше ъъ... така де, сещаш се, женско куче. Кученце. Кокошка. Кучка. И после ти я намразваш и... и точно когато а-ха да си помислиш, че си я, него де, изкарал от... от... както и да е, та точно тогава тя отваря огромното си, бумтящо, скапано сърце за теб, и те сварва непод... непод... непод... тъй-де. Готвен. Ъхъ. Туй-то. Изобщо не знаеш как да се оправиш. Лежиш. И единственото нещо, за което си сигурен, е, че не можеш да я оставиш. Защото, защото тя е твоя, единственото нещо, което имаш, та даже и в канавките й...

    Мокра тъмнина забулваше достопочтеното здание на Невидимия университет - върховния колеж на магьосничеството. Единствената светлина представляваше слабо треперливо октариново пламъче, идващо от миниатюрните прозорци на новата Високоенергий-на магическа сграда, където наточени и жадни съзнания ръчкаха самата тъкан на вселената, независимо дали на нея това й харесва или не. Имаше светлина, разбира се, и в Библиотеката.
    Тя представляваше най-големият сбор от магически текстове в цялата мултивселена. Рафтовете бяха натежали от хиляди томове окултно знание.
   
    Твърдеше се, че тъй като огромните количества магия могат сериозно да изкривят нормалния свят, Библиотеката не се подчинява на общовалидните правила на времето и пространството. Твърдеше се, че тя трае вечно. Твърдеше се, че човек би могъл да броди с дни сред далечните рафтове, че някъде вътре се намират изгубени цели групи от търсещи студенти, че странни неща се спотайват из забравени ниши и че ги преследват други неща, дето са даже още по-странни.*

* Нищо от това не беше вярно. Истината е, че дори и големите колекции от обикновени книги изкривяват пространството, както спокойно може да го докаже всеки един, който се е мотал из някоя наистина старомодна антикварна книжарница, някоя от онези, дето изглеждат, сякаш са били проектирани от г-н Ешър в лош ден, и има повече стълбища, отколкото етажи, и от онези редици с рафтове, дето свършват в малки врати, които съвсем сигурно са твърде малки, че да влезе през тях човек в цял ръст. Съответното уравнение е: Знание = сила = енергия = материя = маса; една добра книжарница е просто благовидна Черна Дупка, която знае да чете.
    По-мъдрите студенти, дирещи някой по-отдалечен том, имаха грижата да оставят тебеширени драски по рафтовете, докато бродеха все по-навътре из застоялия мрак, и заръчваха на приятелите си да ги потърсят, ако не се върнат до вечеря.
    И тъй като магията може само едва-едва да се върже, самите книги в Библиотеката бяха нещо повече от просто преработено дърво и хартия.
    Суровата магия пращеше от обложките им и се заземяваше безопасно в медните перила, приковани към всеки рафт точно за тази цел. Бледи фигурки от син огън пропълзяваха по шкафовете и се носеше шум, книжен шепот, също като от колония спящи скорци. В тишината на нощта книгите си говореха една с друга.Носеше се и шумът от нечие хъркане.

Из "Стражите! Стражите!"
Превод: Владимир Зарков