/или поне така си мисли в началото/

Дървото се раздвижи осезателно. Ринсуинд усети, че се изплъзва назад и жално изскимтя, но успя да сграбчи някакъв клон. Само че рано или късно щеше да заспи...
В пейзажа настъпи едва забележима промяна и небето придоби бледолилав оттенък. Една висока фигура в черен плащ стоеше във въздуха до дървото. В едната си ръка държеше коса. Лицето й беше скрито в сянката на качулката.
- ДОШЪЛ СЪМ ЗА ТЕБ - проговори невидимата уста, с глас тежък като пулса на кит.
Стволът на дървото проскьрца още веднъж, сякаш ротестираше срещу нещо, а едно камъче се откърти и се удари в шлема на Ринсуинд, когато един от корените му се изскубна от скалата.
Смърт винаги лично идваше да прибере душите на магьосниците.
- От какво ще умра? - попита Ринсуинд.
Високата фигура се поколеба.
- МОЛЯ? - попита тя.
- Ами, не съм си счупил нищо, не съм се и удавил, тогава от какво ще умра? Не мога просто да бъда убит от Смърт; трябва да има някаква причина - каза Ринсуинд. За свое най-голямо учудване, той вече не се страхуваше. За пръв път в живота си не изпитваше никакъв ужас. Жалко, че това усещане май нямаше да продължи дълго.
Смърт като че ли стигна до някакво решение.
- БИ МОГЪЛ ДА УМРЕШ ОТ СТРАХ - произнесе качулката. Гласът все още бе запазил гробното си звучене, но в него се промъкваше и леко неуверено
потрепване.
- Не става - самодоволно отговори Ринсуинд.
- НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО НЕПРЕМЕННО ДА ИМА ПРИЧИНА - каза Смърт, - МОГА ПРОСТО ДА ТЕ УБИЯ.
- Ей, не можеш да го направиш! Та това ще е убийство!
Фигурата въздъхна и отметна назад качулката си. Вместо ухилената физиономия на Смърт, която очакваше да види, Ринсуинд се натъкна на бледото и леко прозрачно лице на някакъв доста притеснен демон.
- Всичко обърках, нали? - уморено промълви той.
- Ти не си Смърт! Кой си тогава? - извика Ринсуинд.
- Скрофула.
- Скрофула ли?
- Смърт не можа да дойде - нещастно заобяснява демонът. - В Псевдополис има голяма чумна епидемия. Трябваше да отиде там и да се развилнее из улиците. Затова изпрати мен.
- Никой не умира от скрофулоза! Аз имам права! Аз съм магьосник!
- Добре, добре! Това щеше да е златният ми шанс - каза Скрофула, - но защо не погледнеш и от друга страна - ако те ударя с косата, ще умреш точно така, както би умрял, ако те удареше Смърт. Кой ще знае?
- Аз ще знам! - сопна се Ринсуинд.
- Няма. Ти ще си мъртъв - Скрофула разсъждаваше логично.
- Разкарай се!
- Много добре - заговори демонът, като претегляше косата на ръка, - но защо не се опиташ да погледнеш нещата от моята страна? Това значи много за мен, а ти трябва да признаеш, че животът ти въобще не е чак толкова хубав. Прераждането може да ти донесе само нещо по-хубаво... ох!
Ръката му се втурна да запуши устата му, но Ринсуинд вече сочеше с треперещ пръст към него.
- Прераждане! - развълнувано извика той. - Значи все пак е вярно това, което казват мистиците!
- Аз нищо не съм казал - сприхаво каза Скрофула. - Това беше само грешка на езика. И така - доброволно ли ще умреш или не?
- Не.
- Както искаш - отговори демонът.
Той вдигна косата. Тя изсвистя почти професионално надолу, но Ринсуинд вече не беше там. Всъщност, той беше няколко метра по-надолу и разстоянието
непрекъснато се увеличаваше, защото клонът беше избрал точно този момент да се прекърши, и го запрати на и без това прекъснатото му пътуване към междузвездната бездна.
- Върни се! - изпищя демонът.
Ринсуинд не отговори. Той лежеше по корем в стремително летящия въздух и се взираше в облаците, които даже и в този миг изтъняваха.
Те изчезнаха.

Из "Цветът на магията"
Превод: Мирела Христова