"Светият човек седеше под свещенно дърво, скръстил крака и опрял ръце на коленете си. Бе затворил очи, за да се съсредоточи по-добре в Безкрайността, и нямаше нищо по себе си освен набедрена превръзка, за да покаже пренебрежението си към световната дребнавост.
Пред него бе поставена дървена купичка.
След време усети, че го наблюдават. Поотвори едното си око.
На няколко стъпки от него седеше неясна фигура. По-късно изпиа непоклатимата увереност, че е била фигура на ... на някого, де. Не можеше да си припомни особеностите и, макар да нямаше съмнение, че съществото ги притежава. Беше с горе-долу ... някакъв ръст и малко ... едно такова ...
- ИЗВИНЕТЕ.
- Да, синко? - челото му се набръчка. – От мъжки пол си, нали?
- НЕ БЕШЕ ЛЕСНО ДА ВИ ОТКРИЯ. НО АЗ СЪМ ВЕЩ В ИЗДИРВАНЕТО.
- Е, и?
- КАЗАХА МИ, ЧЕ ЗНАЕТЕ ВСИЧКО.
Светият човек отвори и другото си око.
- Тайната на битието е в отхвърлянето на обвързаността със земното, в отбягването на илюзорните материални блага и в стремежа към единение с Безкрайността. Освен това, не е зле да държиш крадливите си ръце по-далеч от купичката ми за подаяния.
Опитите да различи по-ясно поклонника си го затрудняваха.
- ВИЖДАЛ СЪМ БЕЗКРАЙНОСТТА. НЕ Е НИЩО ОСОБЕНО.
Светият човек отмести поглед.
- Я недей да плещиш глупости! Не можеш да видиш Безкрайността. Щото е безкрайна.
- ВИЖДАЛ СЪМ Я.
- Добре де, как изглеждаше?
- СИНЯ.
Светият човек се размърда смутен. Беседата не вървеше по традиционния си ред, който би трябвало да се състои в кратък изблик за Безкрайносттаи недвусмислен намек за принос в купичката за подаяние.
- А, не, черна е. – промърмори той.
- НЕ И АКО Я ГЛЕДАШ ОТВЪН. – възрази особняка. – НОЩНОТО НЕБЕ Е ЧЕРНО. НО ТО Е САМО ПРОСТРАНСТВО. БЕЗКРАЙНОСТТА ОБАЧЕ Е СИНЯ.
- Като е тъй – заяде се светият човек, - сигурно знаеш и какъв е звука от пляскането с една ръка?
- ДА. ЗВУКЪТ Е “ПЛ”. ДРУГАТА РЪКА ПРАВИ “ЯС”.
- Аха, ето че сбърка! – доволно отбеляза светият човек,отново напипал по-твърда почва. Размаха кльощавата си ръка. – Не се чува нищо, нали?
- ВИЕ НЕ ПЛЯСКАТЕ. САМО РАЗМАХВАТЕ РЪКА.
- Не, това беше пляскане, само че не използвах и двете си ръце. Между другото за какъв оттенък на синьото говореше?
- ВИЕ РАЗМАХВАХТЕ РЪКА. НЕ БИХ НАРЕКЪЛ ТОВА ФИЛОСОФСКИ ПОДХОД, А ПРАЗНОДУМСТВО.
Светият човек огледа подножието на планинския склон. Неколцина души се катереха към него. Имаха цветя в косите си и носеха нещо, което много приличашена паничка, пълна с ориз.
- ИЛИ ДРЪНКАНИЦА – добави особнякът.
- Ей, синко – малко нервно изрече светият човек, - какво искаш всъщност? Нямам много време.
- НАПРОТИВ, ИМАТЕ. ПОВЯРВАЙТЕ МИ, АЗ ИМАМ.
- Какво имаш?
- ЗАЩО НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СА ТАКИВА, КАКВИТО СА?
- Ами ...
- И ВИЕ НЕ ЗНАЕТЕ, НАЛИ?
- Е, не съвсем точно. Цялата тая работа би трябвало да е загадка, схващаш ли?
Особнякът се вторачи в светия човек, сякаш главата му бе станала прозрачна.
- ТОГАВА ЩЕ ВИ ЗАДАМ ПО-ЛЕСЕН ВЪПРОС. КАК УСПЯВАТЕ ВИЕ, ХОРАТА, ДА ЗАБРАВЯТЕ?
- Какво да забравяме?
- КАКВОТО И ДА Е. ВСИЧКО.
- То ... такова, де ... си става от само себе си.
Вероятните нови поклонници свърнаха встрани по поредния завой на планинската пътека. Светият човек припряно докопа купичката си за подаяния.
- Да речем, че това е паметта ти. – размаха я многозначително. – Не побира много, нали? Щом слагаш нови неща, старите трябва да се махнат ...
- НЕ Е ТАКА. АЗ ПОМНЯ ВСИЧКО. ВСИЧКО! ДРЪЖКИТЕ НА ВРАТИ. ИГРАТА НА СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ В КОСАТА. ЗВУКА НА СТЪПКИ. ВСЯКА ДРЕБОЛИЯ. СЯКАШ СЕ Е СЛУЧИЛО ВЧЕРА. СЯКАШ СЕ Е СЛУЧИЛО УТРЕ.ВСИЧКО. РАЗБИРАТЕ ЛИ?
Светият човек се почеша по лъскавото си плешиво теме.
- Традиционните пътища към забравата се състоят в присъединяване към Клечианския чуждестанен легион, пиене на вода от някаква си вълшебна река, само дето никой не я знае къде е, и поглъщане на огромни количества алкохол.
- А, ЯСНО.
- Алкохолът обаче омаломощава тялото и трови душата.
- ЗВУЧИ МИ ДОБРЕ.
- Учителю!
Светият човек се обърна раздразнено. Новите поклонници се бяха изкачили при него.
- Един момент, говоря с ...
Особнякът го нямаше.
- Я млъкни за малко, бива ли?
Светият човек протегна ръка напред и я размаха няколко пъти. Мърмореше нещо под носа. Поклонниците се споглеждаха. Не бяха очаквали това. Накрая водачът им намери капка смелост в душата си.
- Учителю ...
Светият човек се обърна рязко и го цапардоса по ухото. Този път звукът несъмнено беше “Пляс”.
- Аха! Разбрах номера! – възкликна той. – Тъй, сега какво мога да сторя за вас? ... – запъна се, защото мозъкът му най-сетне догони ушите. – Какво искаше да каже с това “Вие, хората”?"


Из „Музика за душата”, превод Владимир Зарков